Агасфер

Помолчим в горах: нас двое,
солнце третье, и покой.
Строй обла`чный непокоен
над долиною родной.

Рук твоих приняв прохладу,
я: «Немил мне свет земной;
чтоб покой обресть, мне надо
в тесной дружбе быть с тобой».

Ты головку-хомякушу
на моё плечо, Жу-жу:
«Ты мою встревожил душу,
мира я не нахожу».

Отдохнём в горах: нас двое, 
солнце третье, и покой .
Строй обла`чный непокоен
над долиною родной.

Эрнст Голль
перевод с немецкого Терджимана Кырымлы


Ahasver

Ruhten wir auf Bergeshöhen
Schweigend in der Sonne Strahl —
Ruhevolle Wolken stehen
Über unserm Heimattal. —

Nahm ich deine kühlen Hände:
„Friedeleer ist mir die Welt
Dass ich wieder Frieden fände,
Hab ich mich zu dir gesellt.“

Neigtest du das Haupt und legtest
Es auf meine Schulter schwer:
„Seit du meine Seele wecktest,
Fand ich keinen Frieden mehr.“

Ruhten wir auf Bergeshöhen
Schweigend in der Sonne Strahl —
Ruhelose Wolken gehen
Über unser Heimattal. —

Ernst Goll

Вечером (I)

Фиалок шлейфы стелятся как вены,
цветы покорно клонятся ко сну,
и колокольчик молится забвенно:
настал мой час, что ждал я как жену.

Блаженно рук раскинувши обойму,
я воплощу лугами сказку дум
и к облакам бледнеющим обоим
у врат лазурных неба ввысь уйду. 

Но будто глас взгремел мне из ненастья: 
«Мы ждём твою в фате. Не мёд, но соль.
Ты пил сполна своё земное счастье,
теперь испей сполна земную боль».

вариант: 
Мне голосок почудился негромкий:
«Мы ждём твоё да в белой не фате:
земное счастье ты испил до кромки,
испей и боль от заземлённых тел».

Эрнст Голль
перевод с немецкого Терджимана Кырымлы


Am Abend (I)

Violenschleier liegen auf den Wegen,
Die Blumen haben sich zum Schlaf gelehnt,
Und eine Glocke betet Abendsegen. —
Das ist die Stunde, die ich lang ersehnt.

Nun will ich selig meine Arme breiten,
Weit über die verträumten Wiesen gehn
Und zu den beiden blassen Wolken schreiten,
Die vor der blauen Himmelstüre stehn.

Mir war’s, als hört ich eine Stimme sagen:
„Wir warten deiner mit dem weißen Kleid.
Du hast der Erde ganzes Glück getragen,
So trugst du auch der Erde ganzes Leid.“

Ernst Goll

Вечером (II)

Любовью благой тяжёл,
бросаю я тихий твой дом,
свет фонарей был жёлт,
гаснут они кругом.

Свет и в твоем окне? —
вновь я страстью томим.
Свет одинок во мне,
и к счастью он негасим.

Эрнст Голль
перевод с немецкого Терджимана Кырымлы


Am Abend (II)

Von Liebe und Seligkeit schwer
Verlass ich dein stilles Haus —
Alle Laternen umher
Löschen die Lichter aus.

Immer wieder zu dir
Gehn alle Wünsche zurück —
Es ist ein Licht in mir,
Das mag nicht verlöschen vor Glück. ...

Ernst Goll

***
В глухой степи
покой и тишина,
в тупой степи
белым-бела луна.

Далёкий город
утишил томный звон,
далёкий город
уходит в летний сон.

В черно`м бору
чей зов волнует кровь,
в черно`м бору,
где младость и любовь?

Я всё живу
над памятью дрожа,
я всё живу,
той скорбью дорожа.

Николай Лилиев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


***
В глухото поле
мир и тишина,
в глупото поле
бялата луна.

Надалек градът
рони сетен звън,
надалек градът
тъне в летен сън.

В модрата гора
нечий нежен зов,
в модрата гора
младост и любов.

Аз живея пак
своя спомен скъп,
аз живея пак
миналата скръб.

Николай Лилиев

3.
Посмотри, как вершины блестят
возвышая в пределы лазурные
грёз заветных хрустальный сосуд!
Только снег мне позёмки несут,
и в потёмках под выпляски бурные 
мысли, душу не грея, горят.

О, когда? — Зов небес у виска,
ветры тянут всё те же бездомные,
след мой мажут в скрижалях песка.
О, когда? — Улетают века.
И надежды трепещут бессонные,
но в сосуде хрустальном — тоска.

10.
Опять ветры вструбили будний день
о, этот гневный плач ветров! зовущий,
он манит, прогоняя стыд и лень,
звёрье на пир кровавый в голь и гущи.

А с гор неведомых крадётся ночь
бездомнице просторы — кров и мера,
и с ней тучнеет, совесть мира в точь,
гигантша-тень бродяги Агасфера.

Николай Лилиев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы

Ахасфер

1.
Заспиват вековете своя сън,
и пригвоздено времето трепери,
просторите не ронят звън,
но ти си буден, Ахасфере.

Къде в нощта, безкрайна, глуха нощ,
в зениците на кървав студ стопена,
отнасяш гибелната мощ
на свойта самота смутена?

Ще стихнат ли поройните води
на твойто отчаяние без име,
щом трепнат първите звезди
сред небеса неугасими?

Ще се простре ли светлата ръка
на Бога в заледените пустини
да изведе като река
сънят ти в сините долини?

Или щом трепнат първите звезди,
и времето пак своя ход отмери,
ще чуеш явствен глас: Бъди
проклет навеки, Ахасфере!

2.
О блясък на звездите отразен
като любов,
като надежден зов
напразно в тоя мразен час, пред мен!

Аз стигам до пределната черта.
на свойта черна скръб
без спомен скъп
и без напътствена мечта.

И пак ме люшкат странни ветрила,
и пак плющят
и глъхнат в моя път
на времето покорните весла.

Аз падам пак, и моля, и греша,
но няма смърт
под тая няма твърд
за моята изгубена душа.

3.
Погледни, планините блестят
и издигат високо в лазурите
на мечтите кристалния съд!
Но върти се пред мене снегът,
и в нощта, разлюляна от бурите,
несъгрените мисли горят.

Докога? — Дървесата зоват,
небесата ме спират зачудени,
ветровете ме помнят на път.
Докога? — Вековете летят.
И надеждите трепват събудени
на мечтите в кристалния съд.

4.
Надеждите са будни,
но в тая тежка нощ,
безкрайна, безначална,
полята са безлюдни,
земята е без вожд,
земята е печална.

Студени сенки раснат
по нейното лице,
разръфали одежди,
и затъмени гаснат,
заключили ръце
най-светлите надежди.

5.
Чаках години,
чакам и днес
пътник да мине
с блага вест:
— Чудо се носи
вред по света:
снощи Христос се
върнал в нощта.
В глухите степи,
в глухия мрак,
срещнал е слепи,
дал им е зрак.
Още не звъннал
утринен звън,
морни и сънни
вече са вън.
С блясък в душите,
с пламнал възторг,
чакат честити
младият бог.

6.
… Исусе, аз те виждам — о тоя скръбен лик,
и сълзите горчиви на светъл мъченик!

Исусе, аз те чувам — божествени слова
се ронят и замират сред тъмната мълва.

Край тебе вик се носи, там бичове хлестят,
и ти вървиш отруден по своя стръмен път.

Устата ми позорни мълвят несвестна реч
и тая реч се внизва у тебе като меч.

Ти чуваш ясно всичко: измамните слова
и тъмните закани, и тъмната мълва.

И спираш да починеш, и в твоите очи
аз виждам свойта клетва? тя пламва, тя звучи:

Да няма мир за тебе, и вечно сам в нощта
да скиташ, докогато се върна пак в света!

Исусе, ти ме чуваш: аз страдам, аз търпя,
ела, благослови ме, навеки да заспя!...

7.
Негли зад пустинното море,
оживяло от внезапен крясък,
ще ме срещнат тримата царе:
Каспар, Мелхиор и Балтазар,
озарени от божествен блясък,
че се ражда на царете цар.

И в нощта, по техните следи,
аз ще тръгна радостно понесен,
под покров от сребърни звезди.
Моя друм ще тъне в розов дим,
и в душата ведра, млада песен,
ще трепти подобно светъл химн.

И ще шепна вдъхновено аз:
Нека бъде неговата воля
моя воля в тоя чакан час!
И застанал в пещерата сам,
аз пред тебе кротко ще се моля
да измиеш моя вечен срам.

8.
Да чакам ли? — О Господи, вземи
душата ми печално озарена
от спомена по твоите земи,
разпръснати из цялата вселена.

Ти виждаш сам: пред твоите нозе
и посохът, и светлите скрижали,
и всичко, що животът ми не взе,
преди ненавистта да ме пожали.

Ти виждаш, колко много тъмен грях
излъчват мойте сънища опасни,
спусни без жал завесата над тях,
и слънцето за мене да угасне!

Ти сложи пламък в моето сърце,
изпепелено то лежи пред тебе,
и скръстени са гордите ръце,
но няма кой мъртвеца да погребе.

Да чакам ли? — Годините не спят
от писъците земни ужасени,
веявици опасват моя път,
о Господи, смили се ти над мене!

9.
Напразно аз чакам да блеснат сред мрака
в небесната твърд
звездите незнайни, предвестници тайни
на моята смърт.

Напразно аз моля: Смили се над мене,
бъди милосърд,
ти виждаш, в неволя са дните живени
и в жажда за смърт!

Напразно! — Отново в студената вечер,
под нямата твърд,
звучи твойто слово: О скитнико вечен,
(безжалостен жребий!) да няма за тебе
в пустинята смърт!

10.
Отново свирят будни ветрове
— о тоя гневен плач на ветровете!
той мами и приканва, и зове
на кървав пир в полята зверовете.

Там от незнайни върхове нощта
се спуща над пустините бездомна,
и с нея расне, съвест на света,
на Ахасфера сянката огромна.

Николай Лилиев