* * *

Дни проверки

1.
C зари до тьмы на небе разнадежды я узрел
под свечеревшим одиночеством простора
и вынес свой земной удел
сквозь живожарища позора
сквозь горе ста страданий
сквозь люту-боль и тяжбу расстояний,
лихие повороты века миновал...
и вновь к тебе вернулся!.. Я не опоздал?

Ты с той же смотришь на меня тихушной благодатью,
любезны и нежны твои натруженные руки.
И взгляду твоему опять богат я,
ты не забыла сына за года разлуки,
и я тобою не разлюблен?

Заботливая мама! Ты пытаешь, отчего я сблёк,
чем скован, огрублён, печален ныне —
что погасило взора моего горячий уголёк?
Не то я спал на локотке в унынье,
как под забором в хладном околотке,
чем в сердце опечален каждый уголок?

Смолчи и не пытай! Всё вздор!

Путь отходив, как отлежав во гробе,
не каждый вынесет немой укор.
И не позволь людской бездельной злобе
торкнуть меня злорадным сожалением!
И лицемерным утешением
чужие руки
да не коснутся бедности и срама!

Не выжимай мне сердце!

Мама!
Мне надо страшно выплакаться, мама!
О, мой открытый гроб — вчерашний день!
Ныть мне как вихрю льдя`ному в сухом кусте,
но не для слёзок я родился здесь,
глаза не на вологом месте!

2.
И я взрастал на чесноке с бобовой чорбицей.
И я без хлеба постное хлебал.
То ли судьбе моей велела ведьма горбиться,
неужто я родился слаб и неудал?
Чей вражий дух унизил и угробил
в кабацком смраде мой сыновий долг?

Любовь во лживой куклится утробе,
и как тосклив в дожде закатный лог!

3.
Враги и ворожбиты сводят нас до точки!
Они коварной лаской вежливо утешат,
услышат вздох тоскующего одиночки,
вдвойне с ним загорюют «вместе легше»
и, лицемерно разделив дурацкую тревогу,
в капкан интриги сунут жертвенную ногу.

Они нальют тебе вина кабацкого, а завтра
на опохмел сдадут за грош «родного брата».
Чтоб тормознуть беднягу на пути,
они готовы небо опустить!

Я знаю их! Морковь узнал осёл!

Я с ними пил, беседы вёл,
толковые по теме, или...

Лжецы мне дней краюху огорчили...
Жестянка-жисть! На юное плечо
ты длань воздвигла, как пятёрку змеев...
Мечта как маята, уж не с мечом,
испита чаша, смех иссмеян.
Я ко всему стал туп до безразличья,
немой чужак, от мира убегал.
любимое оставил в гадкой киче,
а счастья никогда не знал!

О днях былых мне расскажи,
о питом яде лицемерия,
как в клевете и тихой лжи
убиты вера и доверие.

На сердце у меня лежит
не память — камень гробовой,
и тяжко: от меня бежит
родимый дом, поганый мной!

4.
Я не ценил былого дня — сорвиголова,
кабацкий затишек ценя, валил в строфу слова.

Ты помнишь, как настурции цвели,
и ласточки-белашки от фонтана то и дело
на гнёзда глину в клювиках несли?
Тогда моё семейное гнездо осиротело,
и дни внезапно обеднели.

Мороз убил убор осыпавшихся белых роз —
в душе осталась накипь наболевших слёз.

5.
Меня водил в ночах бродяга-хмель...
А ныне я считаю пропитые дни,
как пули, улетевшие не в цель,
остались в стороне они
затоптанные без людских потерь.
И кто мне их вернёт теперь?

6.
На сердце бывший труд болит,
виной несбывшегося стынет.
И голову мою белит
сверхранней осени нарочный иней.

Ешё горчит во рту вечернее вино,
а отгорчит ли — всё равно!
Стекает время… Бинт кладёт поди —
и раны зарубцуются гляди.

Но знаю я, что шрамы остаются!
И склон у совести моей высок.

Во мне эпохи две как насмерть бьются,
и срок мой оттого ко мне жесток!

7.
Опять, как чёрный ворон, туча-градобойня виснет —
война кружит по наши жизни,
несутся с бурей сумрачные скиты
поляны солнечные утемнять.

Быть может, мы падём убиты?!
Ты для того нас выкормила, мать?

8.
Я лишь на миг в сомненьях затужил,
писал стихи как лепят некрологи.
Я веру, словно пьяница, пропил,
рыдал в тени цедящей мозг тревоги.
— Айда вперёд! — водились мы с мечтой;
— Пахать готовсь! — на тракторы садились,
орали мир небесный и земной,
космической укра`ине дивились.

… Везёт вам, яловые, без детишек малых!
… Привольно вам, утробам нерожалым!
Некормящие груди, вам респект!

9.
Поймёшь ли ты мою тревогу, поколенье?
Поймёшь, ли ты как липкий страх плодит
испуга горечь и укор сомненья?

… Не то пещерой стал порожней человек:
в нём лозунги токуют сонным эхом
стермительной текучки дней?
Не мачеха ли мне сей век?
Не то я узник в нём, ужатый спехом?
Не твой ли жертвенник мы кровью сдобрили своей?
Не то рождён я рано?.. или поздно?

Не слышите меня? И ва`с было
не слышал я!.. Но всё шагал,
страдал
болевшим на` сердце — и выболел!

Но иноверцем я не стал,
хоть зыркал в дом чужой как попрошайка жалкий.

Я возвратился из горнила — сталь!
Она мягчает при закалке!

… Я знаю раны и «как жаль»!
… Я знаю путь и бой!

Не с той ноги я бросил миллионный строй,
немного отошёл — и сверил направленье,
из сердца точный выудив компа`с.
Я в мозге-холодильнике стаканил дней горенье!
… Да, верен азимут! Вершина там! Она для нас!

10.
Вы видели, как мама за тянет за` руку дитя
насточиво искомым ею бродом в половодье?
Чрез мутную стремнину часа был и я
доставлен Партией на материк народья!...

Прости мне, матушка, тогдашние блужданья!
Прости мне дерезтирства лишние терзанья!
Прости мне песни о твоём лихом пути!
Сорвавшуюся с уст хулу прости!
В ученьях загоревший новобранец, я
готов «по ко`ням» дней летучих-летних!

Как трудно мне, наследнику бойцов и грёз заветных!
Я каждый час и день тяну на нервах:
за все в ответе быть теперь судьба моя.
Должник чудовищный, судимый по делам,
свою печаль-заботу я утроил сам!

Сегодня, точно рельсы гулкие, мои стихи
над пропастью слагают мост.
И мысль моя дневальная твой емлет пост!
Великий и брутальный век свалися на меня:
погрёб судьбу в живой руине-морге.
Он вервь бескрайнюю прифронтового дня
в узлы с кулак плетёт в моём прилобном мозге.

О, мыслей этих напряженье!

Во лбу толкутся отпрыски сомненья:
как ветры встречные, они взвывают дико,
валяют скалы пренасущнейших задач,
бунтуют небо в бремени предгрозового тика;
летают тучи тяжкие, срываясь в гулкий плач,
и молнии нам целятся в суровые виски:
клокочет буря, вёрткий ад на дне души
из этих нервов струны звонкие потянет
и мозг мой осенённый не грешит...

День умирает каждый вечер,
мужает ночью — и моё рожает небо
из бездны совести.
Над прозеленью ветхих черепиц оно светает,
нисходит в кладезь прошлого, где стон.
А вы, отплаканные очи,
готовы видеть монолитный железобетон?!

11.
По жизни, от тревог пока горбатой в перегрузе,
мы каждый день сгораем помалёху.
И многие устали рано, очень рано...

Эй, хлебоеды, слышьте!
И я, едок, обеспокоен ценами харчей,
ищу где что дают и очередь за луком занимаю,
слежу за тиражами спортлото.
А смелые мечты, возвышенные цели
по блату продают из-под полы?
Ты раза три в неделю сходишь на футбол,
зайдёшься в раже, зыря чей-то гол,
оценишь лево-правые финты и пасы,
эстетствуя средь общей биомассы...
… к высоким устремляясь идеалам?
В том времени великое волнёнье?
Не с луковой отрыжкой спорлото
ты, поколенье храброе моё,
заводы воздвигало
и плотины,
и белые громады зданий!

… Да знаю… «брюху вольно по хлеба»,
но наша партизанская борьба
затем шагала сквозь пожары,
засадам и блокадам вопреки,
затем она, таясь в лесах,
врагам во лбы гвоздила страх,
не упуская из руки ствола,
другой товарища в крови несла,
чьи кости грубые тверды теперь
под стелами бетонными в побелке,
чтоб орабеть в кухонной употребе?
Им бакалея стала светлым образом мечты!
Партийный секретарь для них, желудок, ты!

12.
К чертям!...
пустопорожний торг и суета пустая!
Я в этот мир
пришёл не ради чо`рбы вкусненькой и матчей!
Я, на катке огромном лет железных председая,
трамбую с грохотом
дней колкий щебень.
ЦК ума наказ дал совести моей
не уступать
соблазнам мимосущим, кои пляшут
в орущем сердце миги смуты, порохом пропахшей!...

Я в этот мир пришёл,
чтоб видеть солнце,
руками брать
плоды отрады,
упитанные сладостью веков.
Моей судьбы поэма на бумаге
свободнее, бела стихом — и мы,
эпоха, не рифмуемся с тобой,
но ритмом мы едины!

Наш общий долог бой:
мороз и зной давно кладут седины
на спину синеблузую мою
пропитанную солью вахт ударных.

Не знаю, доживу до лет кошмарных,
отмерю посохом себе уют,
стопчу на старости стежинку-грусть?

Уйду я рано?.. ну и пусть!
Довольно мне что вовремя родился!
Столетье ныне мой должник!
Ему кровавым потом я отлился
и, отпалатив его мгновенья,
к годам живьём приник.

С эпохой надобно расчёт наладить,
о чем я написал себе в партдирективы!
Она с процентами моим мечтам заплатит
от каждой новой пятилетки.

Она в долгу-шелку, как птаха в клетке!
С протянутой рукой
умру я — век не затворю.
И после смерти в ясную зарю
глазам моим смотреться,
дивится им дотоле...
и духу моему побуд,
пока не ринется он азимутом нужным,
впритир минуя многолюдную Судьбу,
одолевая все препоны перехода.
Быть снова барабанщиком похода,
под маршевую поступь Родины моей
мне, голосу и совести эпохи!

Куранты отгремят обеда перекрёсток.
С прадавнего пути на йоту не сойдёт земля —
ещё улыбчивей согреет день страну
людей, летающих экспресс-ракетопланом на луну.

Пеньо Пенев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы

 

Дни на проверка

1.
От залеза до изгрева — в небето на надеждата узрял,
под свечерената самотност на простора
пренесъл своя земен дял
през живожарищата на позора;
през горестта на сто страдания,
през люта бол и разстояния
на времето завоите опасни извървял —
при тебе се завръщам пак! — Не съм ли закъснял?

Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
наистина ли през отлъката не ме забрави,
нима наистина не съм ти отмилял?

Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял,
защо съм бавен и суров, и тъжен днес —
какво душата ми зачерни и печали?
На лакът ли съм спал нощес,
слана ли на лицето ми е спала,
сърцето жалба ли не може да прежали?

Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба
не всеки има майчините укорни очи.
Не позволявай дребничката хорска злоба
да ме досегне със злорадо съжаление!
На лицемерно утешение
за мръсните ръце
усойната ми мъка няма рамо!

Недей разплаква моето сърце!

Мамо!
Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо!
О, неоплакан гроб е вчерашния ден!
И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти
но аз не съм на тоя свят за плач роден,
очите ми не са на мокро място!

2.
И аз бях раснал с чесън и чорбица бобена.
И аз на своята софра съм нямал хляб.
Съдбата ми от зла орисница ли бе прокобена,
нали не бях роден страхливец слаб?
Какъв враждебен дух повлече и загроби
в кръчмарската смрадливост моя дълг синовен?

Сега чуждей излъганата обич
и как е тъжен залеза дъждовен!

3.
Кой? Враговете ни? Как хитро се преструват!
С ласкателство коварно те ще те тешат.
Когато сам останеш, уж въздишките ти чуват,
когато затъжиш, с теб двойно уж тъжат.
С тревогите ти лицемерно се тревожат
и после в зла интрига ще те уплетат.

Днес чаша в кръчмата ще ги предложат,
а утре подир фуста ще те отклонят.
Насред път за да могат да те спрат —
небето и земята ще сберат!
Познавам ги! Добре ги опознах! —

Бях с тях на чашка, думах с тях,
каквото те ми наумиха...

Те залъка на дните ми вгорчиха.
Живот, живот! На младото ми рамо
ти вчера сложи тежка длан!
Мечтаното бе в кръчми отмечтано,
изпита — чашата, смехът — изсмян.
Тогаз към всичко станал безразличен,
аз отминавах чужд и мълчалив.
Забравил бях какво обичам
и никога не бях щастлив!

За тези дни ти разкажи,
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи
уби там вяра и доверие.

Върху сърцето ми лежи
на спомен камъкът студен.
Тежи ми, страшно ми тежи
домът, озлочестен от мен!

4.
Не спастрих вчерашния ден — развей-прах бях,
на завет се укривах до кръчмарския тезгях.

А помниш ли? Тогаз латинките цъфтяха
и белогръди лястовички край фонтана
калчица за гнездата си кълвяха,
когато моето гнездо семейно празно си остана,
когато дните ми внезапно обедняха.

Погина светлостта на бели рози, рано отцъфтели —
залезе тя в набраните ми сълзи накипели.

5.
Пиян съм се клатушкал през нощта...
И днес тъгувам за неспастрените дни.
Като куршуми, неизстреляни в целта,
отидоха те накъде встрани,
прахосани с врага без бой.
И кой ще ми ги върне, кой?

6.
Сърцето ми отрудено сега болей,
докрай разбрало нявгашната си вина.
И в моята коса белей
на ранна есен първата слана.

Горчи ми още снощното вино:
ще отгорчи ли — все едно!
Оттече време… Като бинт ме то превързва
и раните ми скорошни заръбват бързо.

Но знам — оставя белег всяка рана!
На съвестта ми сроден е брегът висок.

В мен срещата на две епохи стана,
ехтя у мен двубоят им жесток!

7.
Отново, черен като гарван, градоносен облак се надвеси,
към нас военен облак се понесе
и черна сянка запокити
над слънчевите ни поляни.

Сега ще паднем ний убити! —
Затуй ли, майко, ни отхрани?

8.
Миг само бих се усъмнил и затъжих.
За цял свят аз приготвих некролога.
Аз вярата като пияница пропих,
ридах под сянката на сърцеедата тревога;
— Горко ви, хора! — другарували с мечтата
Горко ви, хора! — трактори възседнали,
разраствали небето и земята,
току-що в космоса погледнали.

— Блазе на вас, неплоднн! — без дечица мили.
Блазе на вас, утроби неродили!
Блазе на вас, некърмили гърди!

9.
Ще разбереш ли моята тревога, поколение?
Ще разбереш ли как из нея се роди
горчилото на уплах и съмнения:

— Не е ли днеска празна пещера човекът,
където лозунгите хвърлени отекват с екот
на дните в шеметния бързотек?
И тоя век не е ли моя мащеха?
Дали не съм завареник на тоя век?
Дали за него жертвите с кръвта си плащаха?
Дали роден съм рано?.. Или закъснях?
...
Не чувате ли моя глас? Аз вашия не чувах!
… И аз вървях,
и аз болях,
каквото в мен боля — изболедувах!

И друговерец аз не станах,
макар надзъртах в чужди дом през старата ключалка.

През огън минал, връщам се — стомана!
Стоманата и тя омеква при закалка!

— Аз знам какво е скръб и рана!
— Аз знам какво е път и бой!

Объркал крачка в строя на човешкия безброй,
излязъл от редицата за малко — аз посоката сверих
Сверих я на сърцето си по точния компас,
на разума в хладилника събитията жежки охладих:
Видях! Посоката е вярна! И върхът е там! Пред нас!

10.
Нали сте виждали как майка търси брод и гази
в ръце с детето си през придошла река?
По бързея на времето, през мътните талази
мен Партията ме пренесе ей така!...

Прости ми, майчице, завоите предишни!
Прости ми дезертьорството в съмнения излишни!
Прости ми песните на страшна горест ти!
Издумалите хулни думи ми прости!
Омургавял от твойто слънце,
като твой обучен реди аз пак съм в бойното седло на дните бързолетни!

И колко трудно е да си наследник на боен път и на мечти заветни!
Свой нерв привързал съм за всеки ден, за всеки час.
За всичко тук е отговорен моя дълг голям!
Тревогите и грижите си аз утроих сам!

Днес, къннал като релса, всеки стих написан
през урвите прехвърля мост.
И моята дежурна мисъл будува с теб на пост!
Един велик, един брутален век над мен се срути
и в скутите ми своята съдба завинаги остави.
Той безконечното въже на трудните минути
навърза зад челото ми на възели корави.

О, възели на напрежението!

Зад моето чело, родени от съмнението,
насрещни ветрове се бият, вият страховито,
събарят канари от неотменните задачи,
бунтуват с бяс едно небе, тревожно гръмовито;
връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
и слепоочията се замерват със светкавици:
клокочи буря, адска буря в дън душата ври,
от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
и моя мозък осветкавичен гори...

Денят умира всяка вечер,
зрее през нощта и ражда моето небе
от бездната на съвестта.
То грейва и над зеленясалите керемиди вехти,
то слиза в кладенеца на отколешния стон.
И вие, мои плакали очи,
не си отзехте да гледате желязо, скели и бетон!

11.
В живота, от тревоги още гърбав, претоварен
ний всеки ден по мъничко изгаряме.
И някои са уморени рано, много рано —

Вий, хлебоеди, слушайте!
И аз съм хлебоед загрижен за цената на брашното;
и аз търча за лук и зеле и вардя в магазина своя ред,
следя и аз тиража на спорт-тото.
Но смелите мечти, възвишените цели
нима са в зелето и печелившия билет?
Да гледаш в седмицата два-три пъти мач,
да тръпнеш цял, че можел някой си играч
и с левия, и с десния си крак да ритне топката така и еди-как —
в това ли са високите стремежи, идеалите?
Това ли е на времето голямото вълнение?
Не с тоя лучен дъх и тотомания ти,
мое мъдро, мое храбро поколение,
изграждаше заводите,
централите
и белите грамадни здания!

… Знам… само гърло се не лъже,
но нашата борба с оръжие
затуй ли мина през пожари,
през блокади и засади,
затуй ли из балканите
тя огън партизански кладе,
затуй ли на ръце пренесе
не един ранен другар
и днес по скелите затуй ли
от цимент и вар белее
нейното кораво, несломимо рамо —
за да робей в домашна употреба
само най-светлият, воюващият ни стремеж?
Светът бакалница и кухня станал е за тях!
За тях партиен секретар си ти, стомах!

12.
По дяволите! —
празношумният пазар на суетата празна! —
На тоя свят
за мач и вкусничка чорба не съм дошъл!
Възседнал валяка грамаден на епохата желязна,
аз ида с громол
на деня по острия чакъл.
На мойта съвест новото правителство реши:
не са за мен
съблазните минутни, когато пак
човешкото сърце крещи на дните смутни в шепите барутни!..

Дойдох на тоя свят
да видя слънцето,
в ръка да взема
плода на радостта,
наливал сладост много векове.
Написана е моята съдба поема
във по-свободни, бели стихове
и с теб, епохо, ний не се римуваме,
но ритъмът един и същ е в нас!

И не от вчера ний воюваме,
и не от вчера в зной и мраз
сивей на моя гръб работната рубашка,
попивала потта солена на усилни дни.

Не знам ще доживея ли до старини,
не знам дали в ръка с тояжка
ще търся порти и пътека.

Дори да си отида рано — нека!
На мен ми стига, че навреме се родих!
Това столетие сега е мой длъжник!
За него с кръв и пот платих,
платил съм всеки негов миг,
платих му приживе,

Аз имам да уреждам с него сметка!
Записал съм си я в партийни директиви
и то през всяка нова петилетка
ще плаща с лихвите на моите мечти.

О, колко много има то да ми плати!
С протегнати ръце,
с отворени очи ще си умра.
И след смъртта ми, към зорилата зора,
ще гледат моите очи,
ще гледат дотогава —
и моята душа ще бъде будна,
дорде, поела по посока права,
премине най-подир Съдбата многолюдна
и всички трудности през прохода.
И пак ще бъда като барабанчик в похода,
и пак ще водя маршовата стъпка на родината —
аз, глас и съвест на епохата!

Ще отекнат през обедния кръстопът годините.
И пак ще се върти по стародавния си път земята —
деня на хората ще грейне още по-засмян.
Ще имат те редовен превоз до луната с експрес ракетоплан.

Ще има пак звезди… и кучета… ще има,
виещи към тях… като преди.

Пеньо Пенев 

Обсудить у себя 0
Комментарии (0)
Чтобы комментировать надо зарегистрироваться или если вы уже регистрировались войти в свой аккаунт.

Войти через социальные сети: