* * *

***
Плачет старый лес по мертвым
незнакомым сыновьям.
Смерть взывает к новым жертвам:
в лоне вдосталь ям.

Там, где насмерть бьются двое,
две судьбы,
птичья чернь кошмарит голубое,
режет рёв трубы.

Смерть, победная по праву,
тряской кос в умеркших небесах
сыплет в сутенок кровавой славы
перхоть-прах.

Смерть взывает к новым жертвам:
в лоне вдосталь ям.
Плачет старый лес по мертвым
сыновьям.

Николай Лилиев
переводс болгарского Терджимана Кырымлы


***
Плаче старата гора над мъртви
и незнайни синове.
От потайна шир за нови жертви
властна смърт зове.

И натам, где смъртно се сражават
две съдби,
черни птици шумно прилетяват,
меден рог тръби.

Смърт победна смътно очертава,
сред погаснали небеса,
в сянката на кървавата слава
своята коса.

От потайна шир за нови жертви
властна смърт зове.
Плаче старата гора над мъртви
синове.

Николай Лилиев

 

***
В глухой степи
покой и тишина,
в тупой степи
белым-бела луна.

Далёкий город
утишил томный звон,
далёкий город
уходит в летний сон.

В черно`м бору
чей зов волнует кровь,
в черно`м бору,
где младость и любовь?

Я всё живу
над памятью дрожа,
я всё живу,
той скорбью дорожа.

Николай Лилиев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


***
В глухото поле
мир и тишина,
в глупото поле
бялата луна.

Надалек градът
рони сетен звън,
надалек градът
тъне в летен сън.

В модрата гора
нечий нежен зов,
в модрата гора
младост и любов.

Аз живея пак
своя спомен скъп,
аз живея пак
миналата скръб.

Николай Лилиев

Комментариев: 0

"Агасфер" Николая Лилиева, пока отрывки

Агасфер

1.
 Века лелеют вековечный сон,
и время пригвождённое трепещет,
просторы не роняют тихий звон — 
ты бдишь втемную, Агасфер невещий.

Куда в бескрайнюю, глухую нощь,
кровавой стужей слитую в зеницах
уносишь ты погибельную мощь
судьбы навек с живым разниться?

Утихнет ливень твоего стыда
без имени, из ряда непростимых,
когда встрепещет первая звезда
на облике небес неугасимых?

Тогда прострётся Богова рука
в оледеневшие пустыни,
снесёт Его река
твой сон в долины сини?

Не то как дрогнет первая звезда
и время снова ход себе отмерит,
ты наяву услышишь: «Будь всегда
навеки проклят, скитник Агасфере!»

2.
О, звёздный выблеск, тайной, неземной,
любви покров,
чужой надежды зов,
напрасно в гадкий час он надо мной!

Здесь я один у роковой черты
где скорбь моя черна,
душа бедна,
и путь мой тяжек без мечты

И вновь ветрила стронули меня
и плещут вёсла
в реке времён без плёса,
течению согласно вдаль маня.

Я трачу плоть — кончина не видна,
и вновь грешу,
и, павший, смерть прошу,
но нет душе потерянной благого дна.

3.
Посмотри, как вершины блестят
возвышая в пределы лазурные
грёз заветных хрустальный сосуд!
Только снег мне позёмки несут,
и в потёмках под выпляски бурные 
мысли, душу не грея, горят.

О, когда? — Зов небес у виска,
ветры тянут всё те же бездомные,
след мой мажут в скрижалях песка.
О, когда? — Улетают века.
И надежды трепещут бессонные,
но в сосуде хрустальном — тоска.

10.
Опять ветры вструбили будний день
о, этот гневный плач ветров! зовущий,
он манит, прогоняя стыд и лень,
звёрье на пир кровавый в голь и гущи.

А с гор неведомых крадётся ночь
бездомнице просторы — кров и мера,
и с ней тучнеет, совесть мира в точь,
гигантша-тень бродяги Агасфера.

Николай Лилиев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы

 

Ахасфер

1.
Заспиват вековете своя сън,
и пригвоздено времето трепери,
просторите не ронят звън,
но ти си буден, Ахасфере.

Къде в нощта, безкрайна, глуха нощ,
в зениците на кървав студ стопена,
отнасяш гибелната мощ
на свойта самота смутена?

Ще стихнат ли поройните води
на твойто отчаяние без име,
щом трепнат първите звезди
сред небеса неугасими?

Ще се простре ли светлата ръка
на Бога в заледените пустини
да изведе като река
сънят ти в сините долини?

Или щом трепнат първите звезди,
и времето пак своя ход отмери,
ще чуеш явствен глас: Бъди
проклет навеки, Ахасфере!

2.
О блясък на звездите отразен
като любов,
като надежден зов
напразно в тоя мразен час, пред мен!

Аз стигам до пределната черта.
на свойта черна скръб
без спомен скъп
и без напътствена мечта.

И пак ме люшкат странни ветрила,
и пак плющят
и глъхнат в моя път
на времето покорните весла.

Аз падам пак, и моля, и греша,
но няма смърт
под тая няма твърд
за моята изгубена душа.

3.
Погледни, планините блестят
и издигат високо в лазурите
на мечтите кристалния съд!
Но върти се пред мене снегът,
и в нощта, разлюляна от бурите,
несъгрените мисли горят.

Докога? — Дървесата зоват,
небесата ме спират зачудени,
ветровете ме помнят на път.
Докога? — Вековете летят.
И надеждите трепват събудени
на мечтите в кристалния съд.

4.
Надеждите са будни,
но в тая тежка нощ,
безкрайна, безначална,
полята са безлюдни,
земята е без вожд,
земята е печална.

Студени сенки раснат
по нейното лице,
разръфали одежди,
и затъмени гаснат,
заключили ръце
най-светлите надежди.

5.
Чаках години,
чакам и днес
пътник да мине
с блага вест:
— Чудо се носи
вред по света:
снощи Христос се
върнал в нощта.
В глухите степи,
в глухия мрак,
срещнал е слепи,
дал им е зрак.
Още не звъннал
утринен звън,
морни и сънни
вече са вън.
С блясък в душите,
с пламнал възторг,
чакат честити
младият бог.

6.
… Исусе, аз те виждам — о тоя скръбен лик,
и сълзите горчиви на светъл мъченик!

Исусе, аз те чувам — божествени слова
се ронят и замират сред тъмната мълва.

Край тебе вик се носи, там бичове хлестят,
и ти вървиш отруден по своя стръмен път.

Устата ми позорни мълвят несвестна реч
и тая реч се внизва у тебе като меч.

Ти чуваш ясно всичко: измамните слова
и тъмните закани, и тъмната мълва.

И спираш да починеш, и в твоите очи
аз виждам свойта клетва? тя пламва, тя звучи:

Да няма мир за тебе, и вечно сам в нощта
да скиташ, докогато се върна пак в света!

Исусе, ти ме чуваш: аз страдам, аз търпя,
ела, благослови ме, навеки да заспя!...

7.
Негли зад пустинното море,
оживяло от внезапен крясък,
ще ме срещнат тримата царе:
Каспар, Мелхиор и Балтазар,
озарени от божествен блясък,
че се ражда на царете цар.

И в нощта, по техните следи,
аз ще тръгна радостно понесен,
под покров от сребърни звезди.
Моя друм ще тъне в розов дим,
и в душата ведра, млада песен,
ще трепти подобно светъл химн.

И ще шепна вдъхновено аз:
Нека бъде неговата воля
моя воля в тоя чакан час!
И застанал в пещерата сам,
аз пред тебе кротко ще се моля
да измиеш моя вечен срам.

8.
Да чакам ли? — О Господи, вземи
душата ми печално озарена
от спомена по твоите земи,
разпръснати из цялата вселена.

Ти виждаш сам: пред твоите нозе
и посохът, и светлите скрижали,
и всичко, що животът ми не взе,
преди ненавистта да ме пожали.

Ти виждаш, колко много тъмен грях
излъчват мойте сънища опасни,
спусни без жал завесата над тях,
и слънцето за мене да угасне!

Ти сложи пламък в моето сърце,
изпепелено то лежи пред тебе,
и скръстени са гордите ръце,
но няма кой мъртвеца да погребе.

Да чакам ли? — Годините не спят
от писъците земни ужасени,
веявици опасват моя път,
о Господи, смили се ти над мене!

9.
Напразно аз чакам да блеснат сред мрака
в небесната твърд
звездите незнайни, предвестници тайни
на моята смърт.

Напразно аз моля: Смили се над мене,
бъди милосърд,
ти виждаш, в неволя са дните живени
и в жажда за смърт!

Напразно! — Отново в студената вечер,
под нямата твърд,
звучи твойто слово: О скитнико вечен,
(безжалостен жребий!) да няма за тебе
в пустинята смърт!

10.
Отново свирят будни ветрове
— о тоя гневен плач на ветровете!
той мами и приканва, и зове
на кървав пир в полята зверовете.

Там от незнайни върхове нощта
се спуща над пустините бездомна,
и с нея расне, съвест на света,
на Ахасфера сянката огромна.

Николай Лилиев

Комментариев: 0

* * *

Клич

Мысль моя —
блёсткая сабля,
стих подо мной —
озорной жеребец;
длань за узду
держится слабо,
правда, я ловкий ездок
и боец.
В клети орёл
квёл и хвор —
хочет он воли,
ищёт простор!
Отвори мне!
Пусти!
Скорей!
Жажду я
дланью железной коня —
стих мой —
взнуздать,
шпоры задать,
оценя,
и с саблей в простор,
где бодрей,
улететь,
дабы сечь...
дабы сечь...
дабы сечь...

Пеньо Пенев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Вик

Мисълта ми е
бляснала сабя,
моят стих —
непокорен жребец;
за юздите
ръката е слаба,
а съм ловък ездач
и боец.
Не живее във клетка
орелът —
иска той
свобода
и простор!
Отвори ми!
Пусни ме!
По-скоро!
Как жадувам
с желязна ръка
моят стих
— моят кон —
да пришпоря
и със сабята,
литнал в простора —
да сека...
да сека...
да сека...

Пеньо Пенев


Клич

Мысль моя — блёсткая сабля,
стих мой — озорной жеребец,
рука узду держит слабо,
хоть я ловкий ездок и боец.

В клети орёл хворее —
хочет воли, ищёт простор!
Отвори мне! Пусти! Быстрее!
Я скор!

Как жажду я железною рукой
мой стих — коня — пришпорить
и с лету саблей на просторе
сечь… сечь… и сечь покой...

Пеньо Пенев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Вик

Мисълта ми е бляснала сабя,
моят стих — непокорен жребец;
за юздите ръката е слаба,
а съм ловък ездач и боец.

Не живее във клетка орелът —
иска той свобода и простор!
Отвори ми! Пусни ме!
По-скоро!

Как жадувам с желязна ръка
моят стих — моят кон — да пришпоря
и със сабята, литнал в простора —
да сека… да сека… да сека...

Пеньо Пенев

Комментариев: 0

* * *

***
Утро-свет ты гонишь в память
всё, что мглисто и старо —
мотыльков снуёт не в пламя
крыльев тонких серебро.

Ты лишила сна просторы,
звонкая моём окне —
мотыльков играют хоры
серебром крылатых нег.

Изумруды задрожали
ладно, звёздно и пестро —
мотыльки шутя разжали
тонких крыльев серебро.

Николай Лилиев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы 


***
Светло утро, ти прокуди
всяка пара и мъгла —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.

Ти безбрежна шир събуди,
звънна в моите стъкла —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.

Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светила —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.

Николай Лилиев

Комментариев: 0

* * *

***
Года дрожат души моей мечты,
боясь как речка за плотинной кручей,
что ей откроет некто сад дремучий,
где одиночества цветут пусты.

Не то вблизи шаги замедлил ты
с утехами осанны и созвучий
и будишь жертв не знавшие мечты,
сам воля и закон, судьба и случай!

Сожми чернот нависших караван
и утоли нестихнувшие жажды
земель неисцелимых, синих стран.

О! среди бурь рождённая в походе
надежда трепетная уж возводит
лазурных будней светлый океан.

Николай Лилиев
перевод болгарского Терджимана Кырымлы


***
Години моята душа трепти,
като водите на заключен ручей,
и чака, плаха, някой да отключи
градините на здрачни самоти.

И ето, че пред мене спираш ти
с утехите на химни и съзвучия
и будиш неоткърмени мечти,
сам воля и закон, съдба и случай!

Пръсни надвисналите мрачини
и утоли нестихналите жажди
по модри, недостигнали страни!

Виж! — вихрена сред бурите се ражда
надеждата, и трепетна изгражда
лазурите на светли бъднини.

Николай Лилиев

Комментариев: 0

* * *

Город

1.
На том пути гульбу ведут сомненья —
пропащий сын, шагов не стоит глум!
Там ум томят унылые затменья,
ведут в ничто бродячие сомненья —
сомненья погребут твой бедный ум!

Ты безвозвратно там погубишь память,
морщин добудешь, выплачешь седин,
где призраки застывшие поманят,
где горем горьким вымрачится память —
нейди путём постылым, бедный сын!

2.
Я, непокорный душевным веленьям,
с чуждым ужился путём
в мир, горделивый своим преступленьем —
вот он, шумит о своём.

Вздохами ночь обряжается в трещины,
дом бы уютный найти:
ищут заблудшие в пропасти женщины,
просят указа в пути.

Буря над градом — погибель селеньям,
буря преграды метёт.
Я, не согласный сердечным моленьям,
с чуждым ужился путём.

3.
Спросонья город сей: дрожит измор,
но поутру надежда и спасенье
лазурью стелят дольние огрехи.
Проснулась жизнь, со старостью на спор
бездомных обрекая на смиренье
лучами увлекающей утехи.
Мне здесь чужак как брат, и разговор
толпы вблизи меня похож тренье,
где грёз из снов ещё дробятся смехи.

О, мне бы в одиночку без суда
блюсти желаний смутные затеи
своих-чужих сестёр и братьев жалких,
и в горьком шёпоте дождя, когда
рокочет вечер, в холоде потея,
и безутешно тычет пальцы-балки
в сердца живые чёрствых от труда,
хранить заблудших в мiре без идеи
в час dies irae города как свалки.

4.
Трепет зарницы вестует
день в содоме деньском,
сонно толпа пластует
площадь ползком.

И средь треска в тревоге
множатся ноги на ней,
столько их — куда многие
идут всё больней?

5.
Нежитья безуёмный гомон,
поглощая, меняет тотчас
жертвы вечного хода многих
в край неведомый «не для нас».

Возрождённый день их будит
и ревёт как морской простор,
что зовётся нуждой и трудит,
что несёт им позор и мор.

И когда за дневной тревогой
в сети теней их ночь сплетёт,
тьму голов без числа убогой
кто, беспомощную, ведёт?

Их покой — только тьма тревоги,
демон зла им, рабам, велит,
жажду светлую душ убогих
знойный полдень не утолит.

6.
На страшный суд
идут
толпы,
не спит,
кипит
город.

На вечном пути
кишат
тьмы
одних,
гремит
город,

и нет нигде
угла
чтоб стать
на миг:
велик
безликий
город.

7.
И каждый тленный день, когда тоскливый звон
вечерней злой тревожит мирозданье,
и кличет из фабричных дальних зданий
рабочий люд принять покой и сон,
на площадях полудням в назиданье
страсть и услада жгут со всех сторон
выказывая жадное старанье,
будя порыв веков отселе вон.

Я в изнуреньи затишек спешу найти,
где смеркший день спустить, печаль поя,
и зрю, как бдит на вечно правильном пути
спокойная луна,
… спокойно золотя
страдальческий фасад кипенья во плоти.

… О, призраки в ночи, бездомная братва моя!

Николай Лилиев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Градът

1.
Из тоя друм съмненията бродят,
изгубен син, не тръгвай в тоя друм!
Там горестни затмения те водят,
из тоя друм съмненията бродят,
съмненията давят твоят ум!

Ти губиш невъзвратно светла памет,
обричаш се на бедствия самин,
там признаци застинали те мамят,
из тоя друм ти губиш светла памет,
из тоя друм не тръгвай, беден син!

2.
Аз не послушах сърдечни моления,
тръгнах към чужди земи,
тръгнах — и ето, че цял свят пред мене е,
цял свят пред мене шуми.

Счуват се смътни въздишки сподавени,
тътне бездомната нощ,
молят безпътни жени, изоставени
в пропасти мрачни без вожд.

Буря се носи над град и селения,
буря прегради ломи.
Аз не послушах сърдечни моления,
тръгнах към чужди земи.

3.
Трепти умората на сънний град,
и утрото, надежда и спасение,
разгъва своята лазурна дреха.
Животът се пробужда вечномлад,
в душите на бездомни и смирени
с лъчите на желаната утеха.
Аз виждам брат у всеки непознат,
и сред тълпата, що гърми край мене,
мечтите неродени се възеха.

Да можех сам да бъда сред града
и да ловя желанията смътни
на своите сестри и братя бедни,
та в горестния шепот на дъжда,
когато безутешна вечер тътне
и впива пръсти, пламенни и ледни,
в душите загрубели от труда,
да бъда страж на тъмни и безпътни
в часа на изпитания последни.

4.
Трепетни зори обаждат
ден в разтленний град,
сънните тълпи възраждат
сънния площад.

И сред трясък и тревога
техний брой расте,
те са много — толкоз много
где отиват те?

5.
На живота безспирний грохот
ги поглъща и бързо мени,
те са жертви на вечния поход
към далечни незнайни страни.

Възродения ден ги събужда,
разбушувал просторно море,
на което е името нужда
и в което позорно се мре.

Неотстъпна тъма ги обсажда,
те са роби на демони зли,
на душата им светлата жажда
знойна пладня не ще утоли.

И когато след дневна тревога
в тъмни сенки нощта ги сплете,
неизгледни редици, тъй много
где ще идат безпомощни те?

6.
На страшен съд
вървят
тълпи,
не спи,
кипи
градът.

По вечен път
гъмжат,
сами,
тъми,
гърми
градът,

и нийде кът
да спрат
за миг,
велик,
безлик
градът.

7.
И всеки тленен ден, когато тъжний звън
на вечерния час тревожно се обади
и призове далек от фабричните сгради
работния народ за отдих и за сън,
разгаря се навред по ширните площади,
де слънцето разля пламтещият огън,
животът на страстта и бурните наслади,
събуждал векове движението вън.
Аз спирам изнурен, сред някой стихнал кът,
помръкналия ден самотен да изпратя,
и виждам, вече бди по своя вечен път
спокойната луна.
— Спокойна позлатява
страдалческия лик на кипналата плът.

— О призраци в нощта, бездомни мои братя!

Николай Лилиев

Комментариев: 0

* * *

Повесть

Аккордеон опять тужит
в чужом безмолвии ночном.
Напой, Лозана, расскажи
родную повесть о больном!...

Напой, Лозана, расскажи
о ядовитом лицемерии,
что в клевете и злобной лжи
убила веру и доверие!

На сердце на моём лежит
холодный камень зла, и тешится.
Мне тяжно. страшно тяжко жить
житуху эту опустевшую!...

Но только смотрит и молчит
моё простое поколение,
хотя болит, хотя горчит
житьё от боли и сомнения!

Лозана, волю дай слезам,
сгони с души печали тень
по тем улыбчатым глазам
по белоногой красоте.

Настанет день и я уйду
на гроб мой в глине и бурьяне
дожди плакучие падут,
тихой закат меня помянет...

Ну что! утешит наши души
бессмысленная пустота?
тут только прах и суета!...

… Напой, Лозана, расскажи
как время судьбы нам копытит
и умирает, и тужит
на сколках чашек недопитых.

Пеньо Пенев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Повест

Акордеонът пак тъжи
в безмълвието на нощта.
Свири, Лозане, разкажи
на мойта мъка повестта!...

Свири, Лозане, разкажи
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи —
загроби вяра и доверие!

Върху сърцето ми лежи
на злото камъкът студен.
Тежи ми, страшно ми тежи
един живот опустошен!..

Че само гледа и мълчи
това наивно поколение,
макар боли, макар горчи
денят от болка н съмнение!

Свири, Лозане, изплачи
на моето сърце скръбта
по две усмихнати очи,
по белонога красота.

Ще си отида някой ден —
и моят гроб ще зеленей...
Ще плачат дъждове над мен
и залез тих ще ме жалей...

Какво! Нима ще се тешим
с безсмислието на света! —
и всичко прах е, суета!...

… Свири, Лозане, разкажи
как бие времето с копита,
как то умира и тъжи
в звъна на чашата разбита...

Пеньо Пенев

Комментариев: 0

* * *

Родина

1.
Мне ль звать тебя? — Ты безымянна,
бессоннная в печали крепь!
К тебе ведут, ответь мне явно,
просторы скорбного изъяна,
и месяца чугунный серп?

И эты холмы, что болея,
туманом льдины чел целят.
и эти степи, где, белея,
дрожат нагие тополя,
где сёла зябнут, злобно блея,—

не к ним моя дорога вьётся,
не с ними ль в западе сама
душа моя сей миг сольётся
и, беспокойная, упьётся
утехой дома, не ума?!

2.
Вот и стрехи-старухи трясучие,
где родимые песни просты,
и потоки тревожно бегучие
под осенними гулкими тучами,
средь которых приходишь и ты.

Где те дни —их остышая кашица! —
где простые, благие сердца?
Из окон удивлённо таращится
лиц облёкших унылая прашница, 
коченея в трудах без конца.

На позорище средь запустения
с неусыпно канючащей тьмой,
под присмотром печальным видения,
вслед бесплодных молений и бдения
наконец ты вернулся домой?

3.
За отчий дом тропинка малая
змеится так же, и лоза
сухая обняла` её
с напевом жалким не в слезах.

Огонь в печи давно погашен и ...
там стерегут пришельца? но
окошки смерклись — ждут, считая дни,
напрасно — как давно?

Трепещут тайны, лишь помянуты
душе без сна,
и две руки во тьму протянуты —
печаль бедна.

4.
Ты — хлеб и соль, ты чаша отчим винам
родной земли.
Я с этим сердцем, чистым и невинным
к тебе поход стремил.

Минали дни, тучнел их тёмный омут
в чужбине без следа,
где знак мне был: вела к родному дому —
вечерница-звезда!

И я пошёл, и вдоль пути был болен
без спутника один,
где мной дружила черная неволя,
и вот я — блудный сын —

к тебе мои простёрты руки,
и кровь по ним струит,
и кладезях бесслёзной муки
мой взор убит.

Взгляни! — ужель ты видел прежде,
нарушив сна покой,
как просит забытья в надежде
сынок твой, отче мой!

5.
Не спрашивай боле зашедшего в темень...
— А сети речений благих
на улицах шумных, как воля по вене?!
Не слышал я их.

Не слышал я их, и в заёмном застенке
сиянья сердец несвятых
велели забыться мне в лёгкой изменке —
не видел я их.

Не видел я их, и гулянью столицы
гремучей веками не рад,
напрасно пытал я прохожие лица:
не встретился брат.

И в дождь полуночный, без друга и брата,
тоскою по Ней сокрушён,
искать, где осталась былая отрада
я снова ушёл.

6.
И вновь исполненный былой любовью,
о Родина, по-прежнему готов я
в поклоне верном к вечному подножью
хранить тебя как память дорогую 
и принять свыше скорбь твою святую,
как орден сердцу, точно милость божью.

И в этот час, когда в пути-дороге
дурная мысль гнетёт мой дух убогий
и шепчет сердцу злое предсказанье
утеха мне на свете невосточном,
как негасимый светоч среди ночи,
о Родина моя, твоё страданье.

Николай Лилиев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Родина

1.
Да позова?— Ти нямаш име,
ти, светла и безсънна скръб!
Към тебе водят ли, кажи ми,
просторите неутешими
и лунният чугунен сърп?

И тия рътлини, заболи
в мъглите ледени чела,
и тия равнини, где голи
треперят белите тополи,
и зъзнат немилите села —

към тях ли моя друм извива
и с тях ли, в заника, сама
душата ми за миг се слива
и безпокойна се опива
от нова радост: у дома!

2.
Ето старите стрехи надвесени,
гдето родната песен трепти,
и водите тревожно понесени
под шумът на вихрушките есенни,
сред които пристигаш и ти.

Где са дните — о, дни непробудени! —
где са простите чисти сърца?
От прозорците гледат учудени
— изумени, сломени, отрудени —
полинелите в нужди лица.

И пред тия стени, в запуснение
гдето плаче безсънна тъма,
навестен от печални видения,
след безплодни молитви и бдения,
ти ли спираш най-сетне дома?

3.
Бащината къща, и все същия
друм извива за дома,
сухата лоза прегръща я
и приспива все тъй сам-сама.

Огън вътре са отдавна стъкнали
и те чакат може би сега;
прозорчета, очи помръкнали,
дебнат — откога?

Всички тайни тръпнат неразказани
в будното сърце,
и сред мрака вече са изрязани
две протегнати ръце.

4.
Ти — хляб и сол, ти — хляб и сол и вино
за родната земя,
с това сърце, и чисто, и невинно,
към тебе се стремя.

Минаха дни, минаха дни-години
в чужбина без следа,
и глас дочух: към роден дом води ме,
вечерница-звезда!

И тръгнах пак, и в път съм пак отколе
с измамите самин,
но в път ме стигна черната неволя
и ето — блуден син —

към — тебе са ръцете ми прострени
и кръв по тях личи,
и в извори от сълзи изгорени
са моите очи.

О, погледни! — ти би видял тогава,
сред сънния покой,
че моли сам, за прошка и забрава,
синът ти, татко мой!

5.
Напусто ще питаш: тъмнее пред мене.
— А думите, мрежа за волния дух,
сред улици шумни отвени! —
аз тях не дочух.

Аз тях не дочух, и под чуждата стряха,
цветята на вечния грях
за мене печална утеха те бяха:
аз тях не видях.

Аз тях не видях, и сред грохота вечен
на сивия каменен град
напусто се взирах, за всички далечен,
не срещнах там брат.

Не срещнах там брат, и щом бавно затрака
дъждът по вратите в нощта,
аз тръгнах отново да диря сред мрака
Родина в света.

6.
И ето ме изпълнен пак с любов,
и ето ме, Родино, пак готов
чело да сложа в твоето подножие,
да те посрещна като спомен скъп
и да приема твойта свята скръб
като награда, като милост божия.

Та в оня час, когато пак на път
неверна мисъл ще гнети духът
и ще нашепва тъмни предсказания,
утеха да ми бъде по света,
като светилник грейнал сред нощта,
Родино моя, твоето страдание.

Николай Лилиев

Комментариев: 0

* * *

На ниве

С зарницей встав, легок как пух,
перекрещу себя оттоле
и, помолясь, смирю свой дух:
… да будет ныне Божья воля!

Взойду на юр, где от межи
найду обжинок Божьей нивы,
поем там зёрен спелой ржи
попью росички неревниво.

И может быть меня узрит
Христос-Вооз, идущий мимо.
И всё поймёт он с той зари!

И кликнет он меня как Рут*
на лоне божьем прикорнуть
и умереть, почив хранимо.

Змей Горянин
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
* Руфь


На нивата

Ще стана раничко в зори,
ще се прекръстя и помоля,
и моят дух ще се смири:
— да бъде Божията воля!

На къра ще изляза, там
ще найда Божията нива
и житните зърна ще ям
и от росата ще отпивам.

И може би ще ме съзре
Христос, край него като мина.
И всичко той ще разбере!

И ще ме викне, като Рут
глава на неговия скут
да сложа и да си почина.

Змей Горянин

Комментариев: 0

* * *

***
Ты стихнешь навсегда, натруженное сердце!
Стань! Ты своё отбило!
Тут нет возмездия твоим ударам!
Земля не стоит вздохов.
Жизнь — горечь и мученье,
и только, мир есть грязь!
Холм юности
пока не позади,
но стихни ты,
решись вконец!
Смотрясь на небо тихое,
простись с угасшим днём!

И это свет?
И это ли дела,
любовь и радость?
… о коих некогда мечталось.
И эта ли судьба по мерке?
Я ранен
боем крыльев жизни...
Я ухожу таким спокойным
и цельным,
что правлю складки скатерти
под чёрным хлебом...

Пеньо Пенев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


***
Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
Спри! Ти туптя достатъчно!
Нищо не откупва твойте удари!
За въздишки недостойна е земята.
Животът е горчивина и мъка —
и нищо друго, и кал — светът!
На младостта хълмът
не е изкачен още,
но утихни,
отчай се ти за сетен път!
Загледан в тихото небе,
прощавай се с угасналия ден!
Това ли е светът?
Това ли са делата,
радостите, любовта? —
за които някога мечтахме.
Това ли е съдбата на човека?
От крилобиенето на живота
аз съм ранен...
Отивам си така спокоен,
несмутен,
че даже гънките на кърпата
под черния си хляб оправям...

Пеньо Пенев

Комментариев: 0
Страницы: 1 2 3 4 5 6