* * *
Одиночество
Тишина… тишина… как в беде...
За окном ночка кроткая бдит,
нет тебя никогда и нигде:
одиночество… звёзды… не жди...
Тяжела ты, разлука, трудна
в этих дальних, безводных лесах,
где любовь и надежда до дна.
Где б испить… мне б испить… всюду прах...
Долгожданная, скоро мы съедемся!
Ненаглядная, правда иль нет?
Сердце, памятью слёзной разъедено,
так болит… так болит… больно мне…
Дожидаться свидания в силах я —
ты мне руку подашь как тогда?
Вечно помню и жду тебя, милая!
но доколе… доколе… когда?...
Тишина… тишина… тишина...
На посту намечтаюсь без сна…
Нет тебя никогда и нигде...
Я один… до звезды… тишина.
Пеньо Пенев
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Самота
Тихо е… тихо е… тихо е...
Нощта кротко в прозореца бди,
няма те никога, никъде —
самота… и небе… и звезди...
Тежка е, тежка разлъката
в тия безводни далечни гори,
обичта, надеждата, мъката
ме гори… ме гори… ме гори...
Колко си свидна и чакана!
Ти ще дойдеш най-после, нали?
В спомен сърцето разплакано
ме боли… ме боли… ме боли...
Оня тих миг ще настъпи ли —
да протегнеш към мене ръка?
Аз ще те чакам пак, скъпа ми!
Докога… докога… докога...
Тихо е… тихо е… тихо е...
И стоя и мълча пак в мечти.
Няма те никога, никъде...
Тишина… самота… и звезди.
Пеньо Пенев